Страх ни е. За какво ли не. Даже често за неща, които на околните им се виждат като пълна глупост.

Няма да изброявам видове страх. Фобиите не са тема на този пост.

Темата на този пост е страхът от хората. Но не онзи, от който ставаш социопат, психопат и всички такива патии (патологии е по-правилното).
Става въпрос за страха да направим една крачка и да си променим живота. Не винаги, естествено, животът се променя изцяло или необратимо. Но нещо се променя.
Аз съм почитател на причинно-следствената връзка.
Ако направиш нещо, то ще се върне към тебе, с същата по големина сила – трети закон на Нютон.

В тази логика – ако не направиш нищо, нищо не ти се случва, нали?

Е, не е вярно напълно, защото все пак човек прави разни неща, които всъщност карат живота му да върви – яде (за да има енергия), пие (за да не се дехидратира тялото му), отделя (за да изхвърли токсините от тялото си), ходи (за да се придвижи от едно място на друго) и т.н. неща, които ако не върши ще загази. Това също е промяна. Ако избереш да не го правиш (като девойките, които избират да не ядат, за да са по- слаби –  умират от анорексия – техен избор е това) се случва нещо с живота ти. Ако прекаляваш с пиенето на алкохол, повреждаш тялото си – личен избор.

Всичко е въпрос на личен избор.

Дразня се, когато някой каже нищо не зависи от мен. Е, как така?

Избираш всяка крачка в живота си. Дали да тръгнеш по Раковска или по Графа, за да стигнеш на Витошка. По Раковска може да видиш отдавна забравен познат. По Графа може да си навехнеш крака на трамвайната линия…Избор. Така може да се окаже, че този отдавна забравен познат има нужда от помощ и вие можете да му помогнете. А може да се окаже, че като сте си навехнали крака сте обърнали внимание във вашата посока на полицай (защото се извикали от болка) и той вижда как джебчийка гепва чантата на баба с патерица.

Това е причинно-следствената връзка. За мен.

Всеки ден избираме нещо. И заради това нещо, ни се случва, на нас и околните, нещо породено от това.

Човек сам прави крачките си напред. Или назад.

Страхът е голямо шубе. Те, хората са го казали.

Както казах, темата е страхът от комуникацията. И разговор преди няколко дни ме върна във времето на пети клас, втория срок .

Тя си пада по него. Много. Той няма представа. Нормална ситуация. Обаче. След дълъг и напоителен монолог за тази драма, аз попитах елементарното, което ми дойде на акъла – ми, що не му кажеш? Леле! Само дето не ме наби.  Как така ще му каже? Ми, ако я отхвърли?

-         И? – питам аз с въпрос в очите. – Какво като те отхвърли? Случва се. Но затова пък, може и да не те отхвърли.

Моята тези в случая е следната – човек е длъжен да пробва. Никой не казва да се метнеш на врата на човека (когото аз познавам) и да го нацелуваш като невидяла. Бе, покани го на кафе, виж как ви върви разговора в неформална среда (те работят в един офис, тя обаче е в друга фирма, нищо общо с него няма, освен работното пространство). Ситуацията е тъпа. Признавам си и аз. Но тя инспирира размисъла ми за страха. Защото нея я е страх от това, как той ще реагира. А защо? По дяволите, няма да умреш! Ще мине горчилката, ако ти откаже да имате взаимоотношение. Човек, ако не пробва, след десет години ще се сети и ще си каже – Мамка му, та то никак не е било страшно, но аз пропуснах страхотен човек!

И винаги ще се чуди дали …или.. 

Страхът те сковава. Той пречи на мислите ти. Прави те уязвим и пречи на трезвото мислене. Пречи на общуването. На всичко пречи. Онези въпроси, прекрасни, които замъгляват всяка здрава  мисъл – ами, ако не стане?, ами, ако се проваля? Ами, ако…Ако-то цапа гащи и мирише. То нищо друго не прави. То е хубаво нещо, когато човек трябва да вижда различните гледни точки на една ситуация. Но въпреки „ако” – то, да действа. Да опита. Да тръгне на някъде. Да вземе решение.

Мразя, когато съм без решение, когато не знам на къде да тръгна. Ама, затварям вратата с „ако”-тата и тръгвам на някъде. Няма начин да не стигнеш някъде. Просто е невъзможно. Ако стоиш на едно място, тогава никъде няма да отидеш.

Ако те е страх да кажеш какво ти е на душата, какво чувстваш, какво мислиш…Къде отиваш? Как човекът отсреща ще разбере за това? Още не съм срещала телепати.

Това се отнася за всички видове взаимоотношение. Не само за тези, романтично ориентираните.

Ако си избереш да се страхуваш, това е твой проблем. Никой не може да ти помогне. А и няма как. То ти е в главата. Страхът също е избор. И е по-лесно. Като тактика за мен това е по-лесното. Знам. Ама, кое е казал, че ще е лесно. А и е по-интересно  ;-)

На моменти дори, когато подобно поведение ми се струва незряло (като в случая с девойката) се ядосвам страшно много. Човек пропилява живота си, мрънка, хленчи и нищо не прави. Иска някой друг да му свърши работата, за да се предпази. Като че ли това нещо ще го убие! Еми, няма! Никой няма да отиде да каже на младежа, че си падаш по него. Това не е пети клас, когато най-добрата приятелка казва на най-добрия приятел. Тц. Няма такива филми. Освен това, ако си спомняте, тия гаджета, дето ги уреждаха най-добрите приятели не бяха гаджета за дълго.

 

Печелят смелите.


"Не бива да се страхувам. Страхът погубва разума. Страхът е онази низка смърт, която носи пълно унищожение. Аз ще се изправя с лице срещу моя страх. Ще му позволя да мине по мен и през мен. А когато отмине, ще извърна вътрешното си око, за да проследя пътеката му. Там, откъдето е минал страхът, няма да е останало нищо. Ще остана единствено аз."

 

Франк Хърбърт – „Дюн”

 

фантастични книги, но този цитат за страха си го бях преписал на един лист и си го бях закачил на стената.:))))
Поздрави.

едно друго много хубаво нещо за стаха, което на мен в труден момент ми помогна много - "Смелостта не е липса на страх,а преценката, че точно в този момент нещо друго е по-силно и по-важно от него" :))

ianchefff,
поздрави и леки нощи

borabora, винаги съм се старала и аз да гледам философски - поздрави и на теб

Благодаря!

благодаря